Неделя сутрин е.
Лежа и си мисля за теб.
Мисля си за това къде и как ще те срещна за пръв път, как ще ми се усмихнеш, а аз ще направя същото в отговор и ще отминем без да разберем, че току-що животите ни са се променили из основи и всичко най-сетне си е дошло по местата. Чудя се дали ще ме заговориш и ако не го направиш, как след години, докато ме прегръщаш на дивана, ще ми разказваш, че си избирал най-подходящите думи, а аз съм изчезнала в тълпата през това време. Знам, че също като мен ще обичаш неделните сутрини - слънчевите лъчи, мирисът на кафе и вкусът на палачинки, а следобед - безцелните разходки сред природата. Мисля си за това как ще знаеш, че пия чая си без захар и как ще се смееш на гримасите ми, когато хапвам резенче лимон.
Знам, че ще взимаш книгата ми от нощното шкафче, за да провериш до къде ли съм стигнала, а после ще прекъсваш четенето ми с целувка. Ще ме научиш как да сменям бушони, защото не мога. И ще повтаряш, че е безсмислено да се тревожа за маловажни неща.
Навярно ще се дразниш малко на мълчанието ми понякога, а аз все ще мрънкам да изхвърляш фасовете от пепелника в боклука, вместо да се препълва. Ще искаш да спиш отдясно, но аз ще настоявам да съм до прозореца, защото обичам притихналия град вечер. Ще оставяш бележки навсякъде, а аз ще повтарям, че са ненужни и се разпиляват наоколо.
Но все пак, ще ме изненадваш с цветята, които обичам и заедно ще ядем шоколад. Дори и след караница ще се прегръщаме и ще заспиваме един до друг. Ще се разбираме, подкрепяме, ще си вярваме. И много ще се обичаме.
Лежа и си мисля: колко време остава до първата ни среща и ще разберем ли още тогава или по-късно, на някоя следваща?
Усмихвам се. Знам, че ще дойдеш в един от онези дни, които наивно смятам за съвсем обикновени и еднакви. И вече няма да са такива.
Лежа и си мисля. В неделя сутрин. За многото недели, в които ще лежиш до мен и ще се усмихваш. За многото недели, в които ще благодарим на Съдбата, че е сблъскала световете ни, за да ги направи един.
Валентина Йоргова