- Не му издумвай тежки думи, Елице, да му не тежат. Не загарчай си име на език му с лошотия. Ти, нале, казваш, че го любиш?
- Любя го, майко. От мене си повеч! Сичко търпя, ама туй ми е много.
- Замълчи! Не ща да слушам, чедо! Кога храниш с мисъл страха, той расне. Тя, обичта ви, само между вазе си стои и само вий си я знаете каква е черна и бяла. Колкот и да гледат чуждите и да я дъвчат из уста, само вий си я видите каква е голяма и честна. Мълчи си, чедо, на чужди хора не раздумвай, да ви не знаят. Пред тях усмивка на лице да ти е, да се не радват, че нещо има. Те, людете, предъвкват невярното, дорде не заприлича на истина, само да им е спокойно, че и друг има да плаче по нощите, та тяхното нещастие по-малко да им се види. Не бой се и не тъжи. Ти, като гледаш в очи му, видиш ли се?
- Видя се, майко. С пламъчетата хоро играя.
- И като го чуеш, гласа му вие ли се да те погали с думи, трепне ли по тебе и по стъпките ти, кога захождаш?
- Трепне, гаче ли лист вятър го вее.
- Тогаз що се мъчиш, че и него с тебе си? И сън да спи, в сърце му будуваш. Душа му цялата за твойта чезне.
- Валентина Йоргова, " Гласове в тихото "