"От бързане забравихме себе си.
От втурване към целта погубваме отношенията си.
От угодия към любовта, пренебрегваме приятелствата си.
От спомените си излизаме с въздишка. Разговаряме кратко. Премълчаваме онова, от което ни боли. Стискаме зъби над необратимото.
Плачем, докато заспиваме.
Изпращаме усмивката си с два знака – две точки и скоба. “Обичам” е клише, от което бягаме.
Спряхме да се доверяваме.
Престанахме да отпускаме непринудеността си.
Смеем се с глас само пред телевизора.
Прегръщаме рядко.
Забравяме личните празници на любими хора.
Докосваме с дума по-често домашния си любимец, отколкото човека подал ни ръка.
Ден след ден.
Сезон след сезон – отчуждение.
Недоверие.
Накрая тишина.
Събираме разпръснатите парчета мълчания сами.
За да открием, че една дума казана навреме, означава целия свят за някого. За да намерим място за онази частица време, в която да бъдем с цялата си душа някъде.
До някого.
Истински......."

Мария Никова