„- Може и да остана… – казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. – Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
– Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
– Ще я скъсам някой ден! – казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
– Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне – отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?“
Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“