Моят дядо беше кулинар. Обаче не като онези, които сме свикнали да виждаме по телевизията - с изгладени бели престилки, татуировки, извънземни кухни и странни, малки порции.
Кухнята на дядо беше малка. Тенджерите и тиганите - очукани. А престилката му беше кърпена на десетки места. Той обаче никога не се отказа от нея. Казваше, че тя му била късметлийска, но така и не ми разказа историята й.
Дядо ми беше от онези благи и добри селски старци, в чийто очи е събрана едновременно цялата доброта на света и всичките последствия и разочарования, които носи тя. Баба все му викаше: - "Иване, Иване, будала беше и будала си остана!", а той кротко се усмихваше под мустак и никога не й отговаряше. Знам, че обичаше както баба, така и сприхавият й нрав.
В очите на дядо обаче, блесваше истинска искра, когато някой заговореше за готвене. Той събираше всичките си рецепти в една тетрадка с дървени корици, която винаги стоеше най-високо на бюфета. Никое от нас - децата не можеше да я достигне, даже и със стол.
Спомням си какво ми каза веднъж докато започваше някаква гозба - "Ей тъй мойто дете, започва всяко вкусно ядене!" - наряза лук, запържи го, запали клечка кибрит и духна пламъка й, а после я стисна между зъбите си - "Да не люти лука на очите, че баба ти да не си помисли, че плача!"
Беше истинско удоволствие да го наблюдаваш в кухнята и голяма чест да му помагаш да върши магията си. "Мария - каза ми веднъж - от тебе зависи да спасим тая яхния. Отиди в най-слънчевия край на градината и ми откъсни двата най-узрели домата, ще ги видиш. Не онези дето са вързани с червен конец, те са за друго и като се връщаш набери няколко люти чушлета и стръкче магданоз - ей тая трева тука до вратата дето е. Хайде тичай! Какво ме гледаш?" И аз тичах. Като вятъра. Вечерята зависеше от мен.
Ах градината! Градината на дядо беше смес от цветове, аромати, слънце, грижа и любов. Имах чувството, че зеленчуците и подправките го обичаха. Понякога той им говореше. И може би те го чуваха, защото даваха най-доброто от себе си.
Нямаше цветя! Не знам защо. Единствените цветове, които си спомням бяха тези на тиквичките, които дядо приготвяше в панировка. Кой да знае, че цветята били вкусни.? Но това беше неговият талант - правеше всичко много, много вкусно.
А мазето? Рафтовете бяха пълни с всички възможни видове зимнина, по рецепти предавани от поколение на поколение. Лютеницата! Туршията! Компотите! Толкова много храна - "Защото не се знае какви времена ще настанат, моето дете. Ние трябва да сме подготвени. Тъй са ме учили мене." Ако някога настанеше война, къщата на дядо беше мястото за спасение.
Когато дядо приключеше с готвенето всички сядахме на софрата, директно на земята върху изтъканите от баба черги или върху красиво избродираните с най-различни шевици, възглавници. Ставаше ти топло на тялото до печката и топло на душата от аромата на гозбата. Така се събирахме цялото семейство.
Дядо, като най-възрастния мъж, разчупваше питата, а единственият шум в стаята идваше от пукотът на горящите дърва в печката. Баба разсипваше гозбата в глинени съдове и на всички раздаваха дървени лъжици, защото така било по-вкусно. Дядо винаги сядаше последен и най-малко сипваше на себе си. Преди да започне да яде, затваряше очи и казваше нещо на себе си. Веднъж го попитах какво си мърмори, а той тихичко ми прошепна, че благодарил на кокошчицата, че дала живота си за да може днес да сме сити ние. Баба го чу и му каза: - "Иване, тебе добротата ти ще те убие някой ден. Будала си Иване, будала!"
Баба от време на време изпращаше дядо да заколи по някое животно, но знам, че сърце не му даваше да отнеме живот. За това тръгваше демонстративно към задния двор с брадвата в ръце, а оттам право при комшията да вземе от неговите заклани пилета или зайци. Нашите ги пускаше в гората зад къщата. Баба се правеше, че не забелязва. Хокаше го при всяка възможност, обаче го обичаше точно такъв, какъвто е.
Когато дядо си отиде, светът сякаш опустя. Сякаш стана по-малко цветен, по-малко добър и далеч не толкова вкусен. Но дядо успя да предаде на мен любовта си към готвенето. Без думи. Само с личния си пример. Така възпитаваха старите хора - на трудолюбие със собственото си трудолюбие. На смиреност със собствената си смиреност. На обич със собствената си обич. Без думи и поучения. Без книги за правилното възпитание. Само с интуиция кое е правилно и кое не.
Много пъти се опитвах да сготвя някоя от рецептите от тетрадката на дядо, но никога не успявах да постигна онзи вкус. Реших, че котлонът ми е прекалено силен, тенджерите твърде нови или подправките не-достатъчно свежи.  Истината обаче беше друга. Нямах тайната подправка, която дядо използваше при всяка гозба. Нямах вече дядовата обич.
Мария Миразчийска - #Мариачи