,, Имах страхотни родители. Майка ми беше добра домакиня и вярна жена. Баща ми беше невероятен родител и прекрасен човек. Никога не съм го приемала като родител, а като мой най-добър приятел и учител. Наричаше ме ,,моята Пепеляшка“. Никога не ми се е карал, за разлика от майка ми. Той държеше повече на мен, от всеки друг човек на тази планета. Не знам защо е така, но майките обичат повече синовете си, а бащите – дъщерите си. Баща ми беше скромен, но истински човек. Не го чух никога да се оплаква за каквото и да е.

Когато станах на 18 години и трябваше да кандидатствам в университет, колебаейки се къде, той ми каза: ,,Няма правилни и грешни решения. Това са пълни глупости. Има само избор, той не може да е грешен, нито правилен, а верен. Каквото и да избереш, аз ще ти помогна и с невъзможните неща, ако и това не стигне, ще помогна с каквото мога.“

Споделях всичко с него – любовни разочарования, предателства от приятели, и той винаги намираше какво да каже и да ме окуражи така, както никой друг.

Влязох в университет за моден дизайн и ми беше много трудно. Когато татко разбра, че искам да прекъсвам, ми се обади и каза: ,,Знаеш ли какво, моя Пепеляшке, има два вида хора: тези, които успяват, и тези, които дори не опитват.“ Засмя се и затвори телефона.Тези негови думи ме мотивираха да продължа.

След време се чудех, дали да тръгна с един колега от университета, или с друг от работата , сещам се, че беше около Коледа. Отидох отново при татко, той ме изслуша и отвърна: ,,Ако обичаш някого, а след това се влюбиш в някого другиго, значи не обичаш този, с когото си. Когато обичаш истински даден човек, той е всичко за теб, както ти си за мен, моя Пепеляшке.“ Оказа се отново прав, тръгнах с колегата от работата и имахме двегодишна щастлива връзка.

Татко често ми повтаряше следното: ,,Животът, мила моя, е низ от възходи и падения. Хората ще те нараняват, ще те лъжат, ще си играят с теб, но ти, моя Пепеляшке, никога не прави тези неща с тях. Разумният човек никога не пада на нивото на глупака.“

За съжаление, баща ми почина от рак и не успях да присъствам на погребението му, тъй като бях в чужбина в командировка. Научих ужасната новина от майка ми по телефона. И в онзи момент душата ми умря, наистина. Чувствах се адски виновна, че не отидох на погребението, че не бях до него – така, както той беше до мен във всеки един момент от моя живот. Не бях до най-близкия си приятел, когато имаше един-единствен път нужда от мен.

Още ми липсва татко. Той ме научи да бъда човек, да бъда силна жена, да не се предавам пред никакви трудности.

И остана да живее в сърцето ми… ''

Из ,,Последвай ме'' - Александър Глог