огън и вяра
"Започнах да вярвам, че си струва да казваме само това, което чувстваме."
Любовта не се говори. Не се пише. Любовта е уединение. Превръщане на пълните ти със сълзи очи, в светещи огънчета от любов. Но любовта между човеците - липсва. Липсват трите думички топлина. Липсва искреността. Значението на другия в твоя ден. Красотата от срещите на двама души, които крият от себе си, че се обичат. А, от толкова много липси, накрая ни остава обитаема къща, в която прозорците не светят, понеже светлината се пали от двама. Живеем ден за ден. Без спомени. Без прегръдката, която би оправдала всяка наша плеяда от думи. Забравяме всяка любов, щом усетим, нечие присъствие, като елемент на ползата. И правилно! Любовта е споделяне. Любовта е поезия - онази, с камбанния звън от запомнените слова на обич. Любовта е близост, но слепотата ни пречи, да се пресегнем до нея. Защото сме свикнали всичко да си купуваме с пари. Мъдростта е болката, която сме превърнали в любов, без да я продаваме. Любовта не е даденост. Тя е фино докосване на твоят и моят поглед, в секундите на нашите мигове, в които избираме да сме заедно. Любовта е копнеж. Устрем към утрешния ден, в който не помним, колко сме сами, преди да поздравим някого, пред когото не значим нищо. Любовта е в часовете прекарани навън, споделяйки душата си пред някого, в който само Бог знае, колко вяра отдаваме. Любовта е порой. От сълзи. Усмивки. Усилия. Премълчаване. Досещане. Начин на мислене. Как да обясниш? Не можеш. Любовта е свързване, след което никога не излизаш същия. Отливите, чертаят пътя на всяка наша рана. Приливите, я превръщат в белег. От нещо истинско. Нещо било. Оставяйки ни, да бъдем обожавани. За дързостта ни, да палим огън със запалка. За спомен.
Мария Никова