"Двамата с Вивиан бяхме седнали на висока скала, от където наблюдавахме тихата и мрачна нощ, която ни обещаваше ураган от тъга. Отново се бяхме скарали, не си говорехме вече от час и за първи път тя каза нещо толкова... истинско.
- Какво? – И все пак не проумявах думите й. Малка усмивка се опитваше да се разтегли по скулите ми. Знаех, че отново аз бях причината за скандала, макар и да не можех да си призная.
- Ти дойде в моя откачен свят като хладна и пречистваща милост и кълна се, течеш във вените ми като мощен наркотик... – Злобно стискаше зъбите си. Очите й се взираха в необятността и дори за секунда не ме поглеждаше. Накъсаните й думи, грубостта, с която произнасяше всяка буква, приличаха на пелена от омраза, ала въпреки това аз изпитвах неописуема радост. – Давя се в синьо, защото съм зависима от любовта ти, давя се в синьо, защото губя контрол... Нима не разбираш? Давя се в собствените си очи...
- Вивиан, обичам те! – Едва ли някога съм бил по – искрен от сега.
- Моята любов идва при теб като приливи и отливи. Целувам те горещо, както океанът целува сушата, а след това бавно си отивам, оставяйки след себе си единствено студени следи. Онзи ден ми взе нарциси, които поставих в коридора на къщата си, бях щастлива.
Каменни сълзи напираха в кристалните й очи. Бавно умирах отвътре и нелепата радост, която изпитах преди секунди... Изпари се.
- Докоснах ги с върховете на пръстите си... Умряха. – Прегърнах я.
- Ще ти купя други нарциси!
- В такъв случай... – Избърса с ръкава на блузата сълзите си.
– Би ли си купил и друго сърце?”