,,Притча за старата дама ''
Автор: Александър Глог
Вървях необезпокояван към домът ми точно до улица ,,Надежда’’. Няма как да не знаете тази улица, не един път сме се срещали.
На улица ,,Надежда’’ идваха всякакви хора и там, нямаше молове, хранителни магазини или дискотеки. Това беше една обикновена улица, със хиляди истории за надежда.
Изморих се от вървенето , а оставаше толкова малко до вкъщи. Седнах на една пейка точно на улица ,,Надежда’’ за малко или поне така смятах.
Запалих цигара, това е единственият ми лош навик, пушенето. Гледах хората, как идват и обикалят цялата улица и после пак и пак или по-точно съзерцавах в нищото. Не виждах смисъл, докато един глас , близко до мен, почти в главата ми ме изкара от транса в , който бях и каза:
- Извинете младежо, мога ли да седна при вас?
Дигнах глава и видях една стара дама , която се беше надвесила над мен и беше с стара дамска шапка, синя рокля до земята и червено чадърче. Времето беше слънчево и топло , не разбирах защо носи чадър. При толкова много пейки , тази стара дама , реши да ми се натресе.
- Може, разбира се госпожо. – казах аз от учтивост.
- Как си младежо?- попита ме тя, след като седна и ми се усмихна.
- Добре. – отвърнах аз. – Вие как сте? – попитах аз от учтивост.
- Щастлива. – каза тя и отново ми се усмихна.
- Ти как си, момче? – отново ме попита тя .
- Добре съм, нали Ви отговорих госпожо. – казах аз със почти остър тон,
- Оо , забравих. – отговори ми бабата , дигна си ръката и леко се тупна по главата и се засмя.
- - Извинете , колко е часа? – попитах учудено аз.
Бях си забравил телефона вкъщи, а така не исках да разговарям с тази жена, тя просто нахълта в личното ми пространство.
Старата дама изкара от голямата си чанта един малък часовник на верижка, не толкова запазен, но явно й беше скъп.
- Точно 10:00, младежо. – отвърна ми тя и ми се усмихна за пореден път. – Сигурно ме мислиш за досадна стара жена?
- Не. – излъгах и се учудих, как е разбрала. – Наистина ли е 10:00 часа? Виждате ли онази жена от дясно на нас, нейният часовник показва 13:30?
- Но моят часовник показва 10:00 , но не работи, явно. – отвърна тя засмя се и продължи любопитно - Бързаш ли, младежо?
- Да, имам много работа у дома. – казах й и тръгнах да ставам.
- Вие младите все бързате . . . да остареете по-бързо. – каза тя и въздиша тежко и нямаше спомен от усмивката й, която преди малко озаряваше лицето й..
- Какво искате да кажете? – попитах я и отново седнах.
- Огледай се млади човече. Отвори широко всичките си сетива за този миг, защото той няма да се върне. Бих ти разказала една приказка, но ти бързаш . . . да остарееш. – каза по-скоро на себе си отколкото на мен.
- Ще остана. – отвърнах аз ентусиазирано, а не бях дете. Аз съм 30 годишен мъж. – Работата може да почака до утре.
Тази нейна усмивка ми носеше спокойствие и вярвате ли ми или не, тази стара дама, вече не ме дразнеше, заобичвах я все повече, по неясни причини.
- Каква е историята? – попитах аз.
- Щастлив ли сте, младежо? – попита ме тя.
- Не! В нашата държава , нищо не върви. Живеем като мишки , борим се за парче хляб. Как да съм щастлив, госпожо?
- О, нима?! – учуди се тя и се засмя леко. – Когато бях млада, пътувах до Африка. Там, както знаете има аборигени, но те са щастливи. Нямат нашите удобства, живеят в колиби, ловуват храната си, не си я купуват от магазина на готово. Всеки техен ден е борба за живот. Очите им са пълни с радост. Аз толкова щастие не видях никога повече, никъде по света, а млади човече, аз обиколих много държави. Те ,дори нямат вода годна за пиене. Пият водата, която пият лъвовете и слоновете, но са щастливи. Щастието зависи само от теб. Трябва да е научиш да гледаш животът с цялата си любов и позитивизъм. – взе си дъх и каза – Искаш ли да ти разкажа приказката?
- Да! – отвърнах.
Чувствах се като малко дете, Колко отдавна някой не ми беше разказвал приказка.
- Преди години тук на улица ,,Надежда’’ е нямало надежда. Защото е нямало хора. Когато ги няма хората я няма любовта, нито надеждата, нито вярата. Няма ги чувствата.
Сега ги има хората , но чувствата, изгубихте ,Вие младите. Парите са вашият Бог, вашата любов, вашата вяра и най-лошото е, че те са вашата надежда.
Преди години се запознах със съпругът ми, той беше сляп, но го обичах. Направихме сватба, открадна ме и заминахме за големият град.. Заживяхме тук и всяка сутрин до самата му смърт, мило момче, той ме питаше какво има през прозорецът?
Една сутрин , не ме пита. Попитах го, защо не задава този обичаен за него въпрос, а той ми каза: ,,Какво е значението, какво става навън, като имам теб тук. Знаеш ли, аз те обичам такава каквато си. Усещам лицето ти, щом го докосна с пръсти или с устни , знам, че ти си най-красивата.’’
Това , младежо ми го каза, малко преди да почине. Не успяхме да си направим деца и да отгледаме внуци. Останах сама.
Мило момче, не бързай всички остаряваме. Всички губим скъп за нас човек. Всички отиваме на едно място. Живей сега, защото нито една секунда , нито една минута, нито един час и ден, няма да се върнат. Ще се връщат само спомените за хубавите дни, като този.. . Дни в които , някой като мен среща някой като теб, само веднъж за цял живот. И това няма да е приятелство мое момче, а един ценен урок, защото на мен не ми остава много време на този свят. – довърши тя , въздиша отново и се усмихна.

Старата дама , стана от пейката и се запъти към дома за възрастни хора на 200 метра от тук. ,,Ето от къде е дошла!’’ - казах си аз.
На портичката я чакаше санитарката, която й се скара, това ясно си личеше. Старата дама се обърна да види, дали още съм на пейката и ми се усмихна за последно. След това гледачката затвори вратата.
Повече не я видях в парка, а и преди това , никога не я бях срещал.
Някои хора идват само веднъж в животът ни за да ни дадат урок, независимо добър или лош и после , никога не сме същите.