На всеки срещнат раздаваше усмивки, светлина и
частица от душата си. Срещаше хора и оставяше светлинка в душата им –
от неговата светлинка, от неговата душа. Накрая – душа не му остана.
Вече нямаше душа за раздаване и остана сам.
Раздаваше докато
имаше сили да раздава, а докато раздаваше с щедра ръка,не се сети да се
научи и да получава.Сега нямаше нищо. Даваше щедро на всеки поред, на
малко и голямо раздаваше, ама му свърши давалото. Даваше на другите, за
себе си не помисляше, а сега беше пуста душата му. Къщата му също
опустя. Всеки си взе по нещо от нея за из път и продължи нататък. А той
остана сам в празната си от душа къща. Стоеше в тъмното и страдаше.
Празен.
Но се сети нещо и запали свещ. Да има светлинка, че ако
душата му реши да се върне да намери пътя назад. Не искаше чуждо, защото
и не знаеше да взема от чуждото. Май изобщо не знаеше да взема, да
иска, да получава. Знаеше само да дава. Но днес му беше особено пусто и
за това реши да си прибере отново душата си. Неговата си душа. До
последното зрънце.
И започна да си я прибира късче по късче. От
всички краищата на земята, а и от там – от небето. От тези, на които бе
давал от неговата душа, а вече душа не им трябваше.
Стоеше там в
тъмното, до запалената свещ и забил поглед в пламъка зашепна молитва за
душата си. Започна да си спомня подред за всички, които бе посрещнала в
живота си, от душа им се беше радвал, беше обиквал и беше им раздавал
късчета от душата си. На кой повече, на кой по-малко, но имаше и такива,
на които им се беше отдавал докрай. До последна капка. Спомни за за
първата си любов. За това, че и остана верен дълго след като си беше
намерила вече нов приятел. За всеки случай. Така, да знае, че има една
душа, която я мисли. За другите жени в живота му, влизали и излизали, но
все вземайки по нещичко от нея. Спомни си и за познатите си – беше им
верен познат. Изслушваше ги. Смееше се с тях, веселяха се щурееха. От
душа.
После си спомни за тези, които излязоха от живота му – всеки
по своя си път. Едни бягаха, едни умираха, едни изчезваха, изоставяха.
Имаше и такива, за които той бе само поредната спирка и продължаваха
нататък. Но винаги беше болезнено. Малко бяха тези, които той изостави.
Защото беше вярна душа и винаги оставаше там до края.
Сега си искаше душата обратно. Цялата. Докрай. Неговата си душа, която толкова обичаше, а толкова щедро раздаде на другите.
Зашепна молитвата си и зачака. Само пламъкът на свещта потрепваше в тишината...
Няма коментари:
Публикуване на коментар