На всеки срещнат раздаваше усмивки, светлина и частица от душата си. Срещаше хора и оставяше светлинка в душата им – от неговата светлинка, от неговата душа. Накрая – душа не му остана.
Вече нямаше душа за раздаване и остана сам.
Раздаваше докато имаше сили да раздава, а докато раздаваше с щедра ръка,не се сети да се научи и да получава.Сега нямаше нищо. Даваше щедро на всеки поред, на малко и голямо раздаваше, ама му свърши давалото. Даваше на другите, за себе си не помисляше, а сега беше пуста душата му. Къщата му също опустя. Всеки си взе по нещо от нея за из път и продължи нататък. А той остана сам в празната си от душа къща. Стоеше в тъмното и страдаше. Празен.
Но се сети нещо и запали свещ. Да има светлинка, че ако душата му реши да се върне да намери пътя назад. Не искаше чуждо, защото и не знаеше да взема от чуждото. Май изобщо не знаеше да взема, да иска, да получава. Знаеше само да дава. Но днес му беше особено пусто и за това реши да си прибере отново душата си. Неговата си душа. До последното зрънце.
И започна да си я прибира късче по късче. От всички краищата на земята, а и от там – от небето. От тези, на които бе давал от неговата душа, а вече душа не им трябваше.
Стоеше там в тъмното, до запалената свещ и забил поглед в пламъка зашепна молитва за душата си. Започна да си спомня подред за всички, които бе посрещнала в живота си, от душа им се беше радвал, беше обиквал и беше им раздавал късчета от душата си. На кой повече, на кой по-малко, но имаше и такива, на които им се беше отдавал докрай. До последна капка. Спомни за за първата си любов. За това, че и остана верен дълго след като си беше намерила вече нов приятел. За всеки случай. Така, да знае, че има една душа, която я мисли. За другите жени в живота му, влизали и излизали, но все вземайки по нещичко от нея. Спомни си и за познатите си – беше им верен познат. Изслушваше ги. Смееше се с тях, веселяха се щурееха. От душа.
После си спомни за тези, които излязоха от живота му – всеки по своя си път. Едни бягаха, едни умираха, едни изчезваха, изоставяха. Имаше и такива, за които той бе само поредната спирка и продължаваха нататък. Но винаги беше болезнено. Малко бяха тези, които той изостави. Защото беше вярна душа и винаги оставаше там до края.
Сега си искаше душата обратно. Цялата. Докрай. Неговата си душа, която толкова обичаше, а толкова щедро раздаде на другите.
Зашепна молитвата си и зачака. Само пламъкът на свещта потрепваше в тишината...