- Тате, защо винаги подаряваш рози на мама?
- Защото,сине, жените са като розите. Майка ти ме научи на това. Нали си виждал розовите храсти в двора на баба си. Преди да разцъфнат не изглеждат толкова привлекателни, колкото сме свикнали да ги виждаме в двора на баба ти или по витрините на магазините, нали? Само стъбла с бодли и листа и напъпил цвят. И жените са така - не допускат току-така някой да види истинското им аз, защитават се, предпазват се да не бъдат наранени, опитват се да бъдат независими, свободни... И само правилните хора, които обичат и могат да чакат, ще успеят да видят онази красота на жената, за която се пишат поеми след поеми... И както когато розата разцъфне, се превръща в най-красивото цвете в градината на баба ти и ароматът му се усеща от толкова далече, същото се случи и с майка ти. Отначало тя изобщо не ми вярваше, искаше да бъде независима, но аз не се отказах. Обичах я, тя беше красива, беше очарователна, дори когато беше със "своите бодли" и чаках, чаках докато тя не реши да ми се довери. И тогава, когато тя "разцъфна"... Сине, няма друг такъв момент. Тя се превърна в най-прекрасното цвете сред цветята. Просто защото беше Моята роза.