Бе тиха нощ. В водите посребрени
оглеждаше се бледата луна.
На спещите листа сред тишина
замираха лъчите й разлени...
И ти до мен - и щаст'е, и тъга,
лъчи и мрак приплетени в душата -
и трепетно притисках аз ръка
до твоята... Не тупаха сърцата,
не дишаха препълнени гърди...
Какво мълвеше плахо тишината?
Що криеше и взора на луната,
насълзен под кристалните води?
Дора Габе
Няма коментари:
Публикуване на коментар